Индекс
Велинград е град в Южна България, наречен на името на Вела Пеева. Той се намира в Област Пазарджик и е втори по големина в областта след Пазарджик. Градът е административен център на Община Велинград.
Легендите разказват, че по тези земи някога е живял Орфей. Предания твърдят, че този родопски край е дал титаничната сила на Спартак - водача на въстаналите роби в древния Рим.
Културните пластове дават основание да се твърди, че Чепинският край е обитаван от тракийски племена през 6 - 5 век пр.н.е. Най-трайни са следите от племето беси - открити са могили, некрополи, стени от селища и крепости. Писмени сведения за тази епоха дават древните историци Херодот и Тукидид:
„Там в Тракия била страната на блаженството, която лежала високо над планината, където обитавал Дионисий. На планината Пангей се намирал прочут негов храм, където служели жреци от племето беси. Там имало и жена пророчица, подобна на делфийската Пития.“
За авторитета и значението на храмът на Дионисий в Родопите, говори фактът, че Александър Македонски и бащата на Октавиан Август са го посетили, за да им гадае пророчицата за бъдещето им.
От траките са останали 7 надгробни могили в Баташкото блато (сега дъно на езеро) и 2 могили в местността „Юндола”. Развалини от тракийски селища и крепости могат да се видят в местността „Печковец”, в подножието на средновековната крепост Цепина, където са намерени фрагменти и от тракийска керамика и оръдия на труда, както и на други места.
През 46 г. римляните завладели Родопите. Така започва един смесен трако-римски период, който продължава до идването на славяните. За римската култура в този край говорят археологическите находки от селища и укрепления в местностите „Биволичино дере” и „Ремово”. Това са останки от глинени тръбопроводи за минерална вода, от настилки за пътища, от укрепления, мраморни плочи, монети и т.н.
В началото на 6 век Чепинският край е бил населен със славяни. Според проф. Петър Петров и проф. Марин Дринов тук е живяло племето драговичи. Славяните възприели много от обичаите, нравите и културата на траките, като им предали свои характерни черти. По-късно към славяните се прибавили и българите. Чепинската котловина е присъединена към българската държава при управлението на Маламир, а неговият наследник Пресиян включва в пределите и цялата родопска област.
За голямото стратегическо значение на тези места говори фактът, че след кръвопролитни боеве или чрез тайни заговори те преминавали ту в български, ту във византийски ръце. Окончателното им освобождаване от византийците става при управлението на цар Калоян. От това време са останали следи от укрепления в местността „Стража” – на 2,5 km източно от града в местността „Градот” – на 2 km северно от Велинград. По времето след цар Калоян крепостта Цепина е била столица на деспот Алексий Слав. По-късно той премества столицата си в Мелник.
От времето на цар Иван Александър са намерени монети от Чепинския край. Смята се, че падането на крепостта Цепина и на целия Чепински край под турска власт е станало през 1371-1373 г. След това събитие настъпили редица сериозни промени в живота на тукашните българи. Османската империя имала нужда от съюзници в центъра ѝ и започнала да налага ислям доброволно или насилствено още в началото на 16 век.
Османският регистър отнасящ се за годините 1516-1517 посочва появяването на първите живеещи мохамедани в района. Тогава в чепинските села има общо 624 домакинства, 12 от които мюсюлмански. Българите носят имена като Велчо, син на Златко, Петко, син на Райо, Радул, син на Прослав и пр., докато 7 домакинства от Лъджене използвали за фамилно име арабското Абдуллах. Тези 7 домакинства владеели пълен чифт, т.е. парче земя, за което се е смятало, че може да осигури добро материално положение на едно семейство.
По времето на Мехмед IV (1656-1661 г.) част от населението е било принудено да приеме исляма, тъй като гръцкия владика Гаврил набедил местното население за непокорно пред пашата в Пловдив. Когато пашата пристигнал в Чепино, събрал първенците и поискал да ги убие, но те приели Исляма с надеждата, че ще бъдат пощадени[2]. Почти всички наследници обаче са запазили народността, езика и благия си характер. Чепинци продължили да говорят звучния български език, да пеят мелодичните си песни, да тачат обичаите си. Българите-мюсюлмани са запазили много от традициите на християнския култ. Във всички мюсюлмански селища на Гергьовден се правят люлки на ергените и момите, кичат се със здравец портите и чеиза на момите.
Чепинското население не останало настрана от Възраждането и националноосвободителните борби на българския народ. През 1816 г. каменчани изградили новата църква „Св. Троица”.[3] Тя се превърнала в средище, където се укрепвало българското самосъзнание и се разпространявали знания и просвета. Към църквата през 1823 г. се открива първоначално килийно училище, а след това и класно училище, помещавало се в самостоятелна сграда. Първите извистни засега учители били Илия Ждраков, Паун Гугалов, даскал Партений, даскал Саев — той въвежда като учебник "Рибния буквар", Георги Чолаков — Дядо Даскал, Сава Докторов, Стою Масларов.[4]
По време на Руско-турската война мюсюлманското население се скрива в балкана или в по-южните селища. Някои села обезлюдяват напълно, като Лъджене. След няколко дневно криене, жителите се връщат премръзнали обратно по родните си места.[5]
През 1948 г. селата Лъджене, Каменица и Чепино се обединяват в едно селище-град. То носи името на родената в Каменица партизанка Вела Пеева и е наречено Велинград. От 1977 г. става общински център.
Легендите разказват, че по тези земи някога е живял Орфей. Предания твърдят, че този родопски край е дал титаничната сила на Спартак - водача на въстаналите роби в древния Рим.
Културните пластове дават основание да се твърди, че Чепинският край е обитаван от тракийски племена през 6 - 5 век пр.н.е. Най-трайни са следите от племето беси - открити са могили, некрополи, стени от селища и крепости. Писмени сведения за тази епоха дават древните историци Херодот и Тукидид:
„Там в Тракия била страната на блаженството, която лежала високо над планината, където обитавал Дионисий. На планината Пангей се намирал прочут негов храм, където служели жреци от племето беси. Там имало и жена пророчица, подобна на делфийската Пития.“
За авторитета и значението на храмът на Дионисий в Родопите, говори фактът, че Александър Македонски и бащата на Октавиан Август са го посетили, за да им гадае пророчицата за бъдещето им.
От траките са останали 7 надгробни могили в Баташкото блато (сега дъно на езеро) и 2 могили в местността „Юндола”. Развалини от тракийски селища и крепости могат да се видят в местността „Печковец”, в подножието на средновековната крепост Цепина, където са намерени фрагменти и от тракийска керамика и оръдия на труда, както и на други места.
През 46 г. римляните завладели Родопите. Така започва един смесен трако-римски период, който продължава до идването на славяните. За римската култура в този край говорят археологическите находки от селища и укрепления в местностите „Биволичино дере” и „Ремово”. Това са останки от глинени тръбопроводи за минерална вода, от настилки за пътища, от укрепления, мраморни плочи, монети и т.н.
В началото на 6 век Чепинският край е бил населен със славяни. Според проф. Петър Петров и проф. Марин Дринов тук е живяло племето драговичи. Славяните възприели много от обичаите, нравите и културата на траките, като им предали свои характерни черти. По-късно към славяните се прибавили и българите. Чепинската котловина е присъединена към българската държава при управлението на Маламир, а неговият наследник Пресиян включва в пределите и цялата родопска област.
За голямото стратегическо значение на тези места говори фактът, че след кръвопролитни боеве или чрез тайни заговори те преминавали ту в български, ту във византийски ръце. Окончателното им освобождаване от византийците става при управлението на цар Калоян. От това време са останали следи от укрепления в местността „Стража” – на 2,5 km източно от града в местността „Градот” – на 2 km северно от Велинград. По времето след цар Калоян крепостта Цепина е била столица на деспот Алексий Слав. По-късно той премества столицата си в Мелник.
От времето на цар Иван Александър са намерени монети от Чепинския край. Смята се, че падането на крепостта Цепина и на целия Чепински край под турска власт е станало през 1371-1373 г. След това събитие настъпили редица сериозни промени в живота на тукашните българи. Османската империя имала нужда от съюзници в центъра ѝ и започнала да налага ислям доброволно или насилствено още в началото на 16 век.
Османският регистър отнасящ се за годините 1516-1517 посочва появяването на първите живеещи мохамедани в района. Тогава в чепинските села има общо 624 домакинства, 12 от които мюсюлмански. Българите носят имена като Велчо, син на Златко, Петко, син на Райо, Радул, син на Прослав и пр., докато 7 домакинства от Лъджене използвали за фамилно име арабското Абдуллах. Тези 7 домакинства владеели пълен чифт, т.е. парче земя, за което се е смятало, че може да осигури добро материално положение на едно семейство.
По времето на Мехмед IV (1656-1661 г.) част от населението е било принудено да приеме исляма, тъй като гръцкия владика Гаврил набедил местното население за непокорно пред пашата в Пловдив. Когато пашата пристигнал в Чепино, събрал първенците и поискал да ги убие, но те приели Исляма с надеждата, че ще бъдат пощадени[2]. Почти всички наследници обаче са запазили народността, езика и благия си характер. Чепинци продължили да говорят звучния български език, да пеят мелодичните си песни, да тачат обичаите си. Българите-мюсюлмани са запазили много от традициите на християнския култ. Във всички мюсюлмански селища на Гергьовден се правят люлки на ергените и момите, кичат се със здравец портите и чеиза на момите.
Чепинското население не останало настрана от Възраждането и националноосвободителните борби на българския народ. През 1816 г. каменчани изградили новата църква „Св. Троица”.[3] Тя се превърнала в средище, където се укрепвало българското самосъзнание и се разпространявали знания и просвета. Към църквата през 1823 г. се открива първоначално килийно училище, а след това и класно училище, помещавало се в самостоятелна сграда. Първите извистни засега учители били Илия Ждраков, Паун Гугалов, даскал Партений, даскал Саев — той въвежда като учебник "Рибния буквар", Георги Чолаков — Дядо Даскал, Сава Докторов, Стою Масларов.[4]
По време на Руско-турската война мюсюлманското население се скрива в балкана или в по-южните селища. Някои села обезлюдяват напълно, като Лъджене. След няколко дневно криене, жителите се връщат премръзнали обратно по родните си места.[5]
През 1948 г. селата Лъджене, Каменица и Чепино се обединяват в едно селище-град. То носи името на родената в Каменица партизанка Вела Пеева и е наречено Велинград. От 1977 г. става общински център.