Индекс
Со̀фия е столицата и най-големият град на България. Разположена е в северозападната част на Южна България, в полите на планината Витоша и е основен административен, индустриален, транспортен, културен и университетски център на страната. София носи името на раннохристиянския храм и бивша катедрала на града „Света София“. Към 2009 година регистрираните в София постоянни жители наброяват 1 300 000 души.София е разположена непосредствено до северния склон на Витоша, в ограденото с планини Софийско поле (Стара планина, Средна гора, Люлин, Лозенска планина). Пет планински прохода водят към града — Искърски, Владайски, Драгомански, Петрохански и Ботевградски.През тях още през древността са минавали важни пътища, свързващи Адриатика и Средна Европа с Черно и Егейско море и Близкия Изток. Благодарение на централното си местоположение на Балканския полуостров, София и в миналото е била голям и цветущ град. През София протичат няколко маловодни реки, най-големи от които са Владайска и Перловска. Край източните квартали тече река Искър, но в този си отрязък тя не е голяма и пълноводна. София е известна от древността с многобройните си минерални и термални извори (15 находища с общ дебит на минерална вода 130 л/сек.), а в последните 60 години са построени и изкуствени езера и язовири.
София е с обща площ от 492.029 кв.км и e разположена на около 550 метра надморска височина. Това я прави четвъртата по надморска височина столица в Европа.
София е една от най-древните европейски столици. Човешкото население тук има повече от 7000 годишна история.
Недалеч от местата на някогашните неолитни селища (около днешния Дворец, както и в днешния квартал Слатина), през 8 век пр.Хр., на север от топлия минерален извор, близо до река Елешница (днешната Владайска), възниква древен тракийски град, документиран по-късно от римляните като Сердика — име, за което по традиция се приема, че произлиза от серди- местно тракийско население от околностите на града. Проф.Александър Фол изразява съмнение в реалното съществуване на племе серди, поради това, че то се появява много късно, далеч след началото на града, през ІІІ в. сл. Хр. В много антични и средновековни извори и географски карти градът се назовава Сардика, нерядко областта се нарича Сардика, а градът - Сердика.
През римската епоха (след 45-7 година сл.Хр., император Клавдий) градът процъфтява най-напред като център на административна област в провинция Тракия, а в края на 3 век се превръща в столица на новосъздадената провинция Вътрешна Дакия (Dacia Mediterranea).
Сердика получава статут на римски град от император Марк Улпий Траян (Marcus Ulpius Traianus) и започва да носи неговото родово име - Ulpia Serdica. В официални надписи на старогръцки език, поставяни от градските власти, градът е наричан Σερδών πόλις („град на сердите“)[2], което съответства на латинските надписи civitas Serdensium[3]. Според археоложката Димитрина Митова-Джонова Сардон (Сердон)е неидентифицирано селище някъде в тракийските земи.
След смъртта на император Диоклециан (305 г.) и религиозната реформа на император Константин Велики (306 - 337 г.) Сердика става седалище на епископ.
Сердика е любимият град на император Константин Велики (родом от близкия Ниш), който дори възнамерявал да премести столицата си от Рим тук и антични автори утвърждават, че той често казвал: „Сардика е моят Рим“ [4]. Императорът многократно идвал в Сердика, където са издадени много от неговите укази, запазени в Corpus Iuris Civilis, и дълги месеци живял в своя дворец, наречен условно от учените "градска резиденция". В 4 век той е заемал цял квартал на града, известен като „Константинов квартал“, разположен най-общо между днешните улици „Калоян“, „Позитано“, „Леге“ и южно от Президентството. По-късно в 13 век това, което е оцеляло от комплекса, е превърнато в дворец на българския Севастократор Калоян. Тук е била градската резиденция на севастократора, а извънградската е била при известната Боянска църква.
През 357 г. римският историк Амиан Марцелин определя града като „голям и прочут“. През 343 г. в Сердика заседават 318 епископи от цялата империя на Сердикийския събор с вселенско значение, защото утвърждава православния символ на вярата и православното учение за Света Троица.
През 5–6 век по време на т.нар. „велико преселение на народите“ градът преживява нашествия от хуни, готи и други варварски племена. От средата на 6 век, при управлението на император Юстиниан Велики (527-565), Сердика се възражда като важен административен и стопански център на Източната римска империя, придобила в късни времена гражданственост като Византия(Византийската империя), но е подчинена на създадената от императора в родния му край архиепископия Юстиниана Прима, чийто правоприемник е Охридската архиепископия.
През 809 г. градът влиза в пределите на българската държава и получава българското име Средец. През 10 век династията на комитопулите, наследници на управителя (комит) на Средецката област Никола, въздига отново българската държава преди падането и под властта на Източната римска империя. Допуска се, че в ромейски извори от този период градът бил наричан Триадица в памет на тържеството на православното учение за Св. Троица (на гръцки Агиа Триада) на Сердикийския събор. Някои изследователи смятат, че Триадица е видоизменена форма на българското име, произнасяно като Сря̀дьць, а в началото на 20-ти век български учени търсят връзка и с названието „Три води“(проф.Атанас Иширков), като се позовават на убеждението, изказано през 17 в. (Петър Богдан Бакшев), за произхода на Триадица от Три дерета/води[източник?].
След възобновяването на българското царство през 1185 г. епископът на Средец е въздвигнат в сан митрополит.
От края на 14 век до 70-те години на 19 век градът, както и българската държава, са под османско владичество. Смята се, че още през 13-14 век градът става известен и с името на патрона на раннохристиянския храм „Св. София“ (4 век), разположен на високо и видно място в границите на Свещения хълм, но извън крепостната стена. От XIV в. градът се споменава като (Св.) София и в официалните документи на Второто българско царство, например във Витошката грамота на цар Иван Шишман, както и в други текстове като приписката към Средечкото евангелие от 1329 г., но областта продължава да се нарича и Средечка[5]. С името София градът е наричан и в документите на Османската империя. В документите и други писмени материали (вестници, пътеписи, доклади и пр.) чак до 1879 година жителите на града се наричат „средечани“, а българската община „Средецка“. След 1879 година се разгаря спор за името, като жителите на града създават комитет от известни личности, който дълго отстоява правото на историческото име Средец. Надделява, обаче, становището на руската администрация новата столица на България да се нарича София.
По време на Руско-турската война от 1877-1878 г. София е освободена на 4 януари 1878 г. (23 декември 1877 г. стар стил) от руски части, под командването на генерал Йосиф Гурко. По това време градът има 11 649 жители, от които 56% българи, 30% евреи, 7% турци и 6% роми.[6]
На 20 октомври 1878 г. от Пловдив в София се премества седалището на Временното руско управление, а на 3 април (22 март стар стил) 1879 г. по предложение на Марин Дринов Учредителното събрание избира София за столица на Княжество България (датата 4 април е обявена за празник на София). В резултат на това броят на жителите нараства по-бързо в сравнение с другите български градове, главно от вътрешната миграция.
София е с обща площ от 492.029 кв.км и e разположена на около 550 метра надморска височина. Това я прави четвъртата по надморска височина столица в Европа.
София е една от най-древните европейски столици. Човешкото население тук има повече от 7000 годишна история.
Недалеч от местата на някогашните неолитни селища (около днешния Дворец, както и в днешния квартал Слатина), през 8 век пр.Хр., на север от топлия минерален извор, близо до река Елешница (днешната Владайска), възниква древен тракийски град, документиран по-късно от римляните като Сердика — име, за което по традиция се приема, че произлиза от серди- местно тракийско население от околностите на града. Проф.Александър Фол изразява съмнение в реалното съществуване на племе серди, поради това, че то се появява много късно, далеч след началото на града, през ІІІ в. сл. Хр. В много антични и средновековни извори и географски карти градът се назовава Сардика, нерядко областта се нарича Сардика, а градът - Сердика.
През римската епоха (след 45-7 година сл.Хр., император Клавдий) градът процъфтява най-напред като център на административна област в провинция Тракия, а в края на 3 век се превръща в столица на новосъздадената провинция Вътрешна Дакия (Dacia Mediterranea).
Сердика получава статут на римски град от император Марк Улпий Траян (Marcus Ulpius Traianus) и започва да носи неговото родово име - Ulpia Serdica. В официални надписи на старогръцки език, поставяни от градските власти, градът е наричан Σερδών πόλις („град на сердите“)[2], което съответства на латинските надписи civitas Serdensium[3]. Според археоложката Димитрина Митова-Джонова Сардон (Сердон)е неидентифицирано селище някъде в тракийските земи.
След смъртта на император Диоклециан (305 г.) и религиозната реформа на император Константин Велики (306 - 337 г.) Сердика става седалище на епископ.
Сердика е любимият град на император Константин Велики (родом от близкия Ниш), който дори възнамерявал да премести столицата си от Рим тук и антични автори утвърждават, че той често казвал: „Сардика е моят Рим“ [4]. Императорът многократно идвал в Сердика, където са издадени много от неговите укази, запазени в Corpus Iuris Civilis, и дълги месеци живял в своя дворец, наречен условно от учените "градска резиденция". В 4 век той е заемал цял квартал на града, известен като „Константинов квартал“, разположен най-общо между днешните улици „Калоян“, „Позитано“, „Леге“ и южно от Президентството. По-късно в 13 век това, което е оцеляло от комплекса, е превърнато в дворец на българския Севастократор Калоян. Тук е била градската резиденция на севастократора, а извънградската е била при известната Боянска църква.
През 357 г. римският историк Амиан Марцелин определя града като „голям и прочут“. През 343 г. в Сердика заседават 318 епископи от цялата империя на Сердикийския събор с вселенско значение, защото утвърждава православния символ на вярата и православното учение за Света Троица.
През 5–6 век по време на т.нар. „велико преселение на народите“ градът преживява нашествия от хуни, готи и други варварски племена. От средата на 6 век, при управлението на император Юстиниан Велики (527-565), Сердика се възражда като важен административен и стопански център на Източната римска империя, придобила в късни времена гражданственост като Византия(Византийската империя), но е подчинена на създадената от императора в родния му край архиепископия Юстиниана Прима, чийто правоприемник е Охридската архиепископия.
През 809 г. градът влиза в пределите на българската държава и получава българското име Средец. През 10 век династията на комитопулите, наследници на управителя (комит) на Средецката област Никола, въздига отново българската държава преди падането и под властта на Източната римска империя. Допуска се, че в ромейски извори от този период градът бил наричан Триадица в памет на тържеството на православното учение за Св. Троица (на гръцки Агиа Триада) на Сердикийския събор. Някои изследователи смятат, че Триадица е видоизменена форма на българското име, произнасяно като Сря̀дьць, а в началото на 20-ти век български учени търсят връзка и с названието „Три води“(проф.Атанас Иширков), като се позовават на убеждението, изказано през 17 в. (Петър Богдан Бакшев), за произхода на Триадица от Три дерета/води[източник?].
След възобновяването на българското царство през 1185 г. епископът на Средец е въздвигнат в сан митрополит.
От края на 14 век до 70-те години на 19 век градът, както и българската държава, са под османско владичество. Смята се, че още през 13-14 век градът става известен и с името на патрона на раннохристиянския храм „Св. София“ (4 век), разположен на високо и видно място в границите на Свещения хълм, но извън крепостната стена. От XIV в. градът се споменава като (Св.) София и в официалните документи на Второто българско царство, например във Витошката грамота на цар Иван Шишман, както и в други текстове като приписката към Средечкото евангелие от 1329 г., но областта продължава да се нарича и Средечка[5]. С името София градът е наричан и в документите на Османската империя. В документите и други писмени материали (вестници, пътеписи, доклади и пр.) чак до 1879 година жителите на града се наричат „средечани“, а българската община „Средецка“. След 1879 година се разгаря спор за името, като жителите на града създават комитет от известни личности, който дълго отстоява правото на историческото име Средец. Надделява, обаче, становището на руската администрация новата столица на България да се нарича София.
По време на Руско-турската война от 1877-1878 г. София е освободена на 4 януари 1878 г. (23 декември 1877 г. стар стил) от руски части, под командването на генерал Йосиф Гурко. По това време градът има 11 649 жители, от които 56% българи, 30% евреи, 7% турци и 6% роми.[6]
На 20 октомври 1878 г. от Пловдив в София се премества седалището на Временното руско управление, а на 3 април (22 март стар стил) 1879 г. по предложение на Марин Дринов Учредителното събрание избира София за столица на Княжество България (датата 4 април е обявена за празник на София). В резултат на това броят на жителите нараства по-бързо в сравнение с другите български градове, главно от вътрешната миграция.
